Кой е виновен? Служителя или работодателя?

Кой е виновен? Служителя или работодателя?

След приемането на България в ЕС през 2007 година с пазара на труда се случиха някои неща, които ще се опитам да подредя в кратка хронология.

-          2007 година, България беше приета в ЕС, но въпреки това имаше някои ограничения свързани с движението на свободна работна ръка. В началото българите можеха да работят за по 3 или 6 месеца в отделни страни, след известно време това ограничение отпадна.

-          2008 година започна Световната финансова криза, която се усети при нас малко по-късно.

-          Третия важен аспект, свързан с работната сила в България е навлизането на много чужди инвестиции, търговски, производствени и в сферата на услугите.

В тези несигурни години хората търсеха различни алтернативи, някои заминаха за чужбина, други смениха попрището си и се преквалифицираха, трети откриха работата на граждански договор. Като към всичко това прибавим и рекордно ниската раждаемост и застаряващо население, се оказва, че нашата страна става все по-малко конкурентна като работна сила. И ако до 2012-2014 година за една позиция са кандидатствали средно 20 души, сега през 2023 година за същата позиция кандидатстват средно 4-ма. Описаното и преживяното до тук, направи работодателите по-щадящи, по-внимателни към работниците си, опитващи се да задържат служителите си почти на всяка цена. Организационната култура се променя или поне се опитва според различните възможности. Разнообразни придобивки примамват търсещите по-добри условия. Компаниите се „бият“ за всеки служител, използват се къде честни, къде не до там похвати в опитите за привличане на нов работник/служител. Трудно в днешно време ще чуем онова „като не ти харесва, тръгвай си“

Цялото това внимание към служителя доведе и до негативни последствия. Изискванията са минимизирани просто защото няма кадри. Служителите стават все по-малко ангажирани и обвързани с организацията, тъй като знаят, че лесно могат да намерят нова работа. Много често чувам израза –не ми пука. На тях не им пука, когато трябва да участват в нещо пожелателно. Не им пука, че компанията е отделила средства за да се включи в някоя местна или национална кауза/инициатива, не им пука, че поради различни причини се е наложило да останат още 45 секунди след работа и прочие примери за липсваща принадлежност, те просто си тръгват, без да им пука. Естествено както не им пука на едната си работа, така няма да им пука и на следващата, те изграждат това мислене и поведение и … не им пука. В такива случай, колкото и да иска работодателя да ангажира емоционално хората си, ще бъде обречен на неуспех.

Какво е решението? Както винаги съм казвал, за мен основния и най-голям проблем за всичко случващо се в една организация е средния мениджмънт. Когато оперативните мениджъри не знаят къде се намират, когато са учили за бръснари, но са станали мениджъри, когато ставайки мениджъри започват да си вярват прекалено и не желаят да се надграждат, тогава се случва и гореописаното. Ако един мениджър е наясно с функциите си, той ще умее много лесно да управлява и контролира подопечните си. За съжаление тези мениджъри са твърде малко и твърде рядко.

Изводът ми е: Висшият мениджмънт, трябва да влага много в развитието, контрола и проследяването на средния мениджмънт. Тогава резултатите ще са значително по-добри, а принадлежността към компанията в пъти по-силна.