Танцът на промените или отношението ни към живота и смъртта

Никой не знае кое ще дойде по-напред – утре или следващият живот, напомня една будистка мъдрост.

Десетилетия хора от различни организации са обучавани в Управление на промяната – насърчаваме трениране на ново мислене, мислене извън кутията, работа с другите, а не над другите и т.н. 

Всяка промяна обаче е свързана с нашия изначален страх от смъртта. Древните учения разказват, че хората се боят да останат незаети с нещо, защото…ще започнат да мислят за умиране.

Смъртта на наш близък – или вероятността той/тя да почине – ни изпълва със силна тъга, а понякога води и до депресия.

Имаме ли инструменти, с които да посрещнем смъртта?

Можем ли да гледаме на нея като на част от живота?

Къде е нашето разбиране за тях като аспекти на един и същи процес?

Будистите вярват, че по всяко време можем да се просветлим, но възможността за това рязко нараства, когато сме край умиращ.

Преди повече от 3 години моят баща внезапно се влоши. От човек, който дори не пиеше лекарство за високо кръвно налягане, изключително педантичен върху качеството на своето здраве, той изведнъж се оказа със смъртоносна болест.

Независимо от спешните и съвременни мерки, решения и действия, беше ясно, че той си отива.

Усетих страх.

И тъй като отдавна не се страхувам от страха – т.е. правя му място, разрешавам му да бъде - започнах да работя с него. Исках да разбера какво идва да ми каже (това е целта на всеки страх – да ни разкрие нещо за нас, нещо, което не знаем).

Изумлението ми беше огромно, когато осъзнах, че зад този страх стои въпросът:

„Какво ще стане с мен, когато татко умре?“

Древните учения различават два вида страх. Когато има заплаха за нашия живот, това е първичният страх. Във всички останали случаи, страхът е свързан с нашето его – Аз-ът ни е застрашен.

Живеем изключително трудно, когато не притежаваме ресурси, които да включим, когато заплахата дойде. Нямаме философия или концепция, която да ни подготви да осмислим прехода.

В организационен аспект правим усилия да комуникираме промяната (смъртта на нещо) – организационна трансформация, преструктуриране и т.н., но не достигаме до дълбокия, изначален страх на личността („Какво ще стане с мен?“). Работим с професионалната роля, но освен нея нашите хора изпълняват още куп други роли – те са родители, синове, дъщери, приятели.

Без нужната подготовка отношението ни към смъртта е като към нещо, което губим.

Защото цялата ни съвременна култура е основана на парадигмата ЖИВОТ-СМЪРТ.

В този смисъл нашите мисловни и поведенчески модели са животоспасяващи – всички наши усилия са насочени към това да не допуснем нещо/някой да умре.

Комично, нали?!

Парадигмата ЖИВОТ-СМЪРТ-ЖИВОТ разширява хоризонтите ни и утвърждава живота.

Тогава, ако не всеки ден, то поне периодично започваме да си задаваме въпросите:

„Какво в мен трябва да умре?"

"Чия смърт не желая да допусна, за да дам начало на нов живот в себе си?“

Разделянето с наши вредни/стари навици, оставянето да почиват в мир, е практика, която ни сближава със смъртта…

Авторът Албена Паралингова е професионален треньор в екипни, комуникативни и лидерски умения. Сертифициран йога учител след дългосрочна специализация.

В текста са използвани материали от корпоративното ни обучение „Танцът на промените или отношението ни към живота и смъртта“.

Използвано е изображението на скулптурата на Пейдж Брадли "Разширяване".