Да помагаш, както сметнеш за добре

„Животът е дълъг, ако е пълен… Нека го измерваме с постъпки, а не с време“ - Луций Аней Сенека

Във време на криза, всеки има повече очаквания към другия и по-малко към себе си. Май така беше и преди нея. Очаквания да му помогнат, да му покажат или докажат, че не е прав. Работещите имат очаквания към своя работодател, Шеф или към Държавата. Работодателите имат очаквания към своите служителите, клиенти, партньори, конкуренти, доставчици и...Държавата. Всеки има очаквания другият да знае и може и да се интересува повече от неговите постъпки и примери, по-малко от своите. Да очаква, че знае всичко, да го вярва и да чете единствено заглавията и чуждите цитати...чуждите мнения, които подхранват собствената гледна точка. Да търси добрите примери в другите, но не и  да бъде добрият Пример за някой друг.

Една тема в LinkedIn разбуни духовете на хората с мнения, тези, които винаги знаят другите как го правят и тези, които се почувстваха ангажирани да вземат участие или просто да „лайкнат“ нечия позиция. Седмица след като бе пусната темата, акумулираните гледания достигнаха 32 хил. Но каква бе нейната посока?

„Мислех и съм готов да намаля дори с 50% възнаграждението си, стига да помогна на своя работодател, ако се наложи. Не ме е питал, но няма и да го чакам да ми го предложи сам. А, Вие, до колко процента сте готови да жертвате, за да останете там, където сте?“

Както виждате, изразената готовност да стори нещо авторът е по собствено желание, воден единствено от същото да помогне на своя работодател, ако се наложи. От така поставената тема, досега не е ставало въпрос за такъв подход от негова страна, нито го очакват или изискват от него или останалите му колеги. Условности, които имаха ключово значение за всички 160 коментара – кой какво е казал, какво е имал предвид, кой какво е разбрал и някои, които просто имаха мнение. Но разразилата се дискусия и изобилие от противоположни мнения ме накара да си задам въпроси и да потърся отговори в собствените си разсъжденията, а сега и да споделякои бяха най-често срещаните допускания, въпроси и разгорещени точки… 

А, защо точно възнаграждението и защо с 50%?

Двата най-големи разхода за работодателя винаги са били наем на офис помещенията + консумативи и заплатите на неговите служители. В условия на настъпваща криза, намалено потребление, отлив на клиенти, спадащ обем от работа и съответно занижени приходи, то нещото, на което можеш да повлияеш като служител е да намалиш бързо част от заплатата си, която отива в перо „разходи“. Служителят не може да повлияе на наема, вноската по кредит към банката, но може едностранно да предложи да намали заплатата си с толкова, колкото му позволяват разходите, които има за месец. Не, че това е единственото нещо, което можем да направим като наети служители за своя работодател, но това е чувствителна тема за всички наети по трудов договор. Това би било сравнително бързо, а при критична маса от повече желаещи – ще се усети в рамките на месеца. Наясно сме, че това нито е задължителен елемент, нито е нещо, с което едностранно трябва да започнеш, ако не го усетиш, не искаш или не можеш да си го позволиш. Наясно сме също, че при определени условия и задълбочаване на кризата се стига неминуемо до този елемент, понякога едностранно от страна на работодателя. Често е късно за наетия да промени нещо, защото идва заповедта за освобождаване, без да се обсъдени всички възможности към страните и измерена тяхната гъвкавост, а това е най-лесното решение, което е едностранно взето.  

Какво друго би могъл да направи един служител за своя работодател, извън това да намалява сам своята заплата?

Няма нещо универсално като стъпки или методи, доказан план или единна добра практика – зависи от индустрия, големина на компанията, структура, какво произвежда или доставя, кои са нейните предимства, как и докъде може да бъде гъвкава по отношение на цена, доставка, бързина или качество, колко са заетите, какви са разходите и кое доколко може да се намали или оптимизира, дали компанията и нейният мениджмънт би искал и може да се впише в някоя от мерките, които предоставя Държавата, каква е нейната култура и гъвкавостта на този, който води и управлява съответната компания. Зависи също дали компанията е българска или не, дали еднолично се вземат решенията видимостта на лидерските качества и осъзнатостта на мениджърските умения. С две думи – зависи си.

Всеки един служител на свой ред, би могъл да бъде полезен с това да осъзнае какво е положението на работодателя и евентуално да се опита да разбере какво ще бъде след месец, три или до края на годината за него и компанията, която управлява. Би узнал, ако работодателят споделя със служителя, включил го е на 100% в съответните процеси, наясно е как се взимат решенията и диктаторското отношение на чорбаджията е в миналите векове. Да мисли, пита и интерпретира, а не да разчита на слухове, клюки и подхранва страховете си. Да покаже самият той гъвкавост по отношение на нови подходи за работа, минимизиране на разходи, промяна на работното време, съобразено с намаляващ обем от работа, редуциране на заплата или друг тип придобивки, които до вчера бяха даденост, но днес може да предложи да бъдат премахнати временно. Прави ми впечатление, че всички твърдят, че обичат да помагат - сега е моментът за действия и желание за подкрепа там, където до вчера всичко беше хубаво и спокойно. Там, където се хвалехме с високите нива на ангажираност сред служителите или поредния приз за тяхното щастие, удовлетвореност и социална отговорност. Показването на разбиране и човещина е другото нещо, което трябва да е двупосочно по оста работодател-служител. Разговори, комуникация и обсъждане на идеи как максимално бързо и безболезнено да променим нещо (покупка на суровини и материали, промяна на технология или процес, реорганизация, нов продукт, услуга, подход за откриване на нови ниши), което ще ни даде глътка въздух, нов пазарен дял или задържане на настоящия. Честност, прозрачност и включени служители – това също помага, даже е задължително. Гъвкавостта е и ще бъде ключова, а премислянето на идеи и предложения от страна на служителите критична. Но и тук зависи от културата на компанията, ангажираността и отвореността на мениджмънта да привлече служителите си на своя страна и покаже, че битката е обща. Иначе, начинанието е обречено на неуспех, а бързите кадрови оптимизации и уволнения показват доколко е устойчив един бизнес, компания и мениджърски подход да задържиш тези, които до вчера едвам си намерил. И всичко това на първата или втората седмица от кризата. А след три месеца?

Дали са готови хората да последват примера по така описаната тема?

По-скоро не. Мнозина имат несвойството да се поставят на мястото своя настоящ работодател или да разсъждават като потенциален такъв. Как биха реагирали те, ако са работодатели и какво щяха да направят с тази идея?  Намесиха се с доста „ако-та“, излишни обяснения, които  показаха, че „влизането в чуждите обувки“ е клише без стойност. Едва ли имаме нереалистичните очаквания всички да споделят едно и същото мнение, да направят или да се държат като лирическия герой, нито да приемат безусловно този подход. Наясно сме, че „наемникът“ е доста сензитивен по отношение намаляване на заплата, дори при очевидни обстоятелства като намаляване обема на работа, липса на поръчки или клиенти. Всеки нает служител, понякога е хубаво да мисли и като работодател или да се опита да надскочи ролята си в една компания – всеки от нас може да бъде собственик или работодател след време. Осъзнаваме, че част от наетите едвам издържат сегашния си работодател и са там, защото им осигурява някаква привидна сигурност, гарнирана с доза неудовлетворение. Винаги е имало и ще има такива – може да са щастливи от всичко, но неангажирани с нищо. Имаше и такива, които с лекота дефинираха тази моя идеи като популизъм, подмазвачество, утопия или „любовни отношения“. За лирическия герой, това е осъзнато и рационално решение, което едва ли би било същото за всички негови работодатели дотук. През последните години на професионални трансформации сме видели доста работодатели и мениджъри и не за всеки бихме направили това, което темата описва, че някой ще направи. Въпрос на компания, екип, колеги, мениджър, култура, корпоративни ценности, отношение, личен пример, ангажираност и комуникация – когато си ги видял и си се убедил в тях, решението е осъзнато, взето с лекота. Тук лирическия герой сам поема своя риск да „изгори“ с част от заплата си, което би намалило и евентуалната му подкрепа от Бюрото по труда, ако го освободят. И нещо друго, което е немаловажно – подобни примери е хубаво да се показват от най-горе в йерархията на една организация, там, където и нивото на заплащане е най-високо. Никога обратното.

Дали подобен еднократен пример може да спаси даден бизнес, компания или работодател?

Пак зависи от големината на компанията и останалите специфики на бизнеса й. В дискусията по тази тема се включи един собственик, който има организация от 100 човека и тяхното желание и разбиране по отношение на това му е помогнало в решението да оптимизират част от разходите си, но да запази екипа си. Дали това е късмет за него или е култура, която тръгва от него? По-скоро второто. Дали може да се приеме от всички и за всички – твърдо не. Това обаче показва ангажираност, проактивно отношение и емпатия. Не се абстрахираме дали са 10% или 50% - нека вникнем в желанието да подадеш ръка на своя работодател, а не само да чакаш от него. Не твърдим, че това ще помогне за всички или само този жест трябва да бъде единствено решение – казваме, че това да сме хора е двупосочно и никога еднократно изолиран акт. И тук няма значение в кой бранш си, има значение с колко можеш да изкараш месеца и колко време така. Ако взимаш 1000 или 2000 лв. те в ИТ, Логистика, Фармация, Производство – пак са толкова. Ключовото е актът и желанието, което стои зад него, а не сумата. Малко хора успяха да видят разликата, почти никой не я усети, докато се направиха опити да се сложат в обувките на настоящия работодател. Странно, че всеки чака да види примера отгоре и отказва той да бъде Примерът. Страх, но от какво – дали ще влезем в ролята на губещи, дали ще бъдем обвинени в подмазвачи или ...?

Подобен еднократен пример показва на работодателя или мениджъра доста неща, които удържаната сума надхвърля. Това не се купува с пари, не се обучаваш на тях, защото ги усещаш и чувстваш. Имаш го, решаваш и го правиш, когато прецениш, ако искаш и можеш да си го позволиш. Понякога е хубаво и да премерим ползата и риска за нас – дали и докога да получавам 100% заплата, когато не съм ангажиран на 100%, но се опитам да запазя работата си или да бъда без работа, но с 60% пари от Бюрото по труда.

Можем ли да се сърдим или да съдим тези, които не искат или не вярват в тази мярка?

Не, разбира се. Това няма задължителен характер на разбиране, приемане или предлагане от някой друг. Що се касае за идея или предложение, всеки решава дали се включва или не. Всеки определя дали му пука за ситуацията, как ще оцелее и дали и доколко са в „една лодка“ със сегашния си работодател. Дали с това ще започне или с това ще завърши. Всеки знае своите приходи и ги съотнася със своите разходи и не навсякъде хората могат да заделят остатък от своята заплата, който да „жертват“ в името на своя работодател. Има и нещо друго, което няколко човека загатнаха в своите мнения – това не трябва да бъде еднократен или изолиран акт, тъй като при подобна мярка е редно да се започна „най-горе“ на организационната структура и действието да тръгне от там. Цитираха се примери с други държави, но се приложиха и такива, които оборват същите твърдения.

Нещо важно, което е редно да се каже. Тази мярка, като изолирано явление няма да донеса нещо повече от немалко демотивация, особено, ако е „помолен“ някого да го стори. Дори да е доброволно, трябва да се прави разумно, честно, прозрачно, временно за всички в зависимост от структурата, бизнеса и ситуацията в самата организация. Вероятно мнозина биха искали да знаят какво означава „временно“ – ако е по желание, всеки един ще определи самостоятелно. Доброволното намаляване на заплатите е редно да бъде не най-първото и единствено действие, а част от план за действия, които ясно да покажат какво се намалява, докога, с колко и как то влияе на организацията. Това намаляване, ако бъде доброволна, дори еднократна или изолирана случка показва, че един или няколко човека не чакат да бъдат питани, подканяни или да им се осигури трибуна. Те ще намерят начин и аргументи, ако са го решили за себе си, а крачката между „бих“ и „правя го“ ще е въпрос на минути и канал за комуникация.

Очакват ли хората помощ от Държавата и  дали те правят това, което сте готов на направите Вие доброволно. От къде идва потребността да сравняваме несравними неща?

Учудващо е, че някои сравняват това желание с нечие чуждо нежелание. Странно е също, че всички вкупом искат помощ от Държавата ни, едва от първата и втората седмица на извънредното положение. Тези, които до вчера внасяха кадри с автобуси от всякъде, днес ги освобождават със същото темпо. Част от тези осигуряват хората си на минималния праг, дават им пари в плик, не отчитат пълен обем от данъци …. Същите очакват сега държавата да плаща на 100% на техните служители – сериозно? Мярката 60-40 не било точно с тези пропорции и не работела – не я ползвайте тогава. Затова се извиха и опашки пред Бюрата по труда – „ето Ви моите – хранете ги, щом искате да им плащам осигуровки“ – нещо такова се получава. Преди да искаш от Държавата, помисли ти какво си дал, извън задълженията си по закон и измеримо ли е с тази нова за всички ситуация?

Имам алергия към глагола „чакам“, защото за мен е загуба на време и белег на пораженческо мислене да чакаш, очакваш и се надяваш. Да чакаш някой за нещо в тази ситуация, при тези темпове и ниво на неопределеност е самоубийство. Да сравняваш заявено желание и готовност за намаляване на възнаграждение в частния сектор с въпрос дали съм видял депутат да го стори ми е малко излишно. За второто нито имам данни, поглед, нито желание да знам. Нямам role models там, не рапортувам на никого там и слабо ме интересува, че поредният разбиращ от политика ме тика някъде, където не искам да бъда. Да, би било хубаво и редно да има по-чести примери от Държавата в тази посока, да се комуникира ясно и на време всичко, което смятат, че могат да дадат, пък, който иска и може – да се възползва. Безполезни са сравнения с България и как било в Америка, Англия или Германия – не виждам на база какво сравняваме мерките, помощите, траншовете. Може би, ако имаме съответните иновации, фактор сме в световната икономика, плащаме същите данъци и такси, то бихме имали реалистични очаквания за нещо от някого.

     Какво ли си взеха хората от тази дискусия?

Видяха немалко чужди мнения на хора, които не ме познават лично. Мнозина от тях показаха свойството да се аргументират и водят диалог, без да си „мерят“ опитът, експертизата и това какво и колко повече са видели един от друг. Стана хубава дискусия, която може би беше полезна на различни хора с различни неща. Една от целите и за мен бе да видя дали и доколко хората са склонни да подобно действие, за да бъдат съпричастни със своя работодател сега или утре. Това не беше призив към никого да тръгне и да намалява своята заплата, нито, че обявеното желание трябва да бъде негов пример. Нямаше агитация или прекомерно убеждаване към определена гледна точка. Имаше диалог и благодаря от сърце на почти всички, които запазиха добрия тон и споделиха своето мнение под форма, в която то да носи стойност.

Една от посоките на развитие в хората след тази криза е да се превърнат отново в...хора. Подобни идеи, примери или еднократни действия за мнозина звучат като утопия, но по какво това се различава от жест за неплащането на един наем, непотърсената от общината такса за смет, 40-те лв. от бъдещите великденски надбавки на един пенсионер от Свищов или гратисния период за тротоарното право към Общината в Тетевен? Нима това ще спаси тези, които ще акумулират това „дарение“? Дали пренасочването на една президентска заплата към дадено лечебно заведение ще реши нейните проблеми?

Всеки жест е важен, особено, ако не е изолирано явление, а акт, породен от ангажираност и желание да помогнеш на своя работодател, наемател, служител или организацията в която вярваш, че заедно ще преминете и през това сътресение.  Нека търсим хората и човешкото, а не омаловажаваме техните постъпки, че са избрали да се опазят като такива. 

Помагайте, ако можете действайки – или просто не пречете говорейки.