Време за рестарт

 

 

 

      От петък 13-ти, в България е обявено извънредно положение. Случи се нещо, което не помнят дори нашите родители. Някой взе решение вместо нас, даде ни препоръки и авторитарно ни заяви кое може и кое не. Скара ни се публично и ни размаха пръст. Ограничи ни свободата, изборите, забрани ни да пътуваме, да се забавляваме. Наложиха ни забрани да се виждаме помежду си, да работим както досега, да спортуваме. Отнеха ни възможността да ходим на театри, кино или на мачове, да празнуваме шумно своите поводи в отредените за това публични места. Анулираха пряко или косвено събития, концерти, конференции, хотелски резервации. Обнародваха се наказания и всичко това се прие с пълно единодушие там, където такова не съществува – българския парламент. Обемът на новата информация ни стресна, страхът се намести в душите ни, а презапасяването с храна ни показа непознати сцени. Заслушахме се в новините, загледахме се в разни статистики и цифри, очаквахме поредното спешно включване с познатите вече лица на новите вестоносци. Появиха се всякакви „специалисти“, изредиха се немалко експерти, а често е трудно да разбереш на кого да вярваш. Едно е повече от ясно – вече нищо няма да е същото за хората, икономиката ни, политиката...и света. И всичко това, на прага на пролетта и уж за няколко дни или месец. Дали?

 

          Едно от най-големите клишета през годините е свързано с това как трябва непрестанно да сме „извън зоната си на комфорт“. Това ни развивало, давало ни крила и ни обричало на успех. Развиват ни усилията и резултатите от тях, но това е друга тема. Донякъде даже ни бе самоцел, да „ни е гадно“, да не свикваме с нищо и никой, защото сме били зацикляли, да копнеем за повече и още, но от другото. Ами...ето ни страхотен шанс да бъдем извън своята зона на комфорт в персонален, професионален, локален и национален мащаб. Страхотен момент да положим повече и по-различни усилия и бъдем по-добри, за да покажем, че свойството ни да мислим в такъв особен момент надскача паниката от новото и непознатото. Страхотен момент да...оцелеем. И всичко това в десетки държави по света.

 

   Китайците имат интересно проклятие, което може да е и благословия: “Пожелавам ти да живееш в интересни времена!”. Няма по-интересно от времето днес. Времето в България, на Балканите, Европа или света. Времето под карантина, на път по празните улици, но пълните паркове. Времето, минавайки през опашката на хранителния магазин, докато си home office или докато се информираш за поредната уникалност на корона вируса, що е то пандемия и каква е разликата с обичайния грип. Това време ни дава възможност да поспрем, да помислим, да наблюдаваме и да рестартираме. Кое и как, обаче?

 

-       Рестарт в човешкото, което все още носим – Идването на роботите ще се отложи за малко или поне вменената им абсолютна роля. Дотогава, нека отново си спомним, че сме хора. Хора, които пазят себе си, своите роднини, приятели или непознати. Хора, които подпомагат останалите в нужда, като им купуват или доставят лекарства и храна, разделят на две една филия хляб или чаша олио – защото им пука. Хора, които протягат ръка на всяко едно човешко същество в което се чете страх от непознатото, страх от невидимото, страх от загуба на работа или довчерашен стандарт на живот. Хора с очи и души, а не индивиди с празен поглед и примитивни нагласи. Болните от корона вирус не са чумави, всеки може да се разболее от всичко, всеки може да оздравее от... почти всичко.  Те не трябва да бъдат стигматизирани и обвинявани. Всеки закашлял се не означва, че е чумав, всеки под карантина не значи, че е обречен на смърт. Непознатият болен не ни е враг, а ние не сме безчувствени роботи, които мислят единствено за тоалетна хартия или как да се „изолираме“ с още хиляди в парка на припек. Има хора, които трудно се движат, нямат средства за хляб или трудно намират такива за лекарства. Тези хора са около нас, често са толкова близко, колкото не можем да си представим. Помогнете им, не ги подминавайте. Предложете им помощ и не търсете облаги от това. Бъдете хора с хората, но не толерирайте спекулантите или тези, които не спазват своята карантина. Бъдете безкомпромисни към човешката глупост или алчността на прекупвачите. Рестартирайте „човека“ в себе си. Не стойте безучастни все едно нищо не става и не мислете, че това няма как да се случи точно на Вас или близките Ви. Може би, така са вярвали и в Италия до скоро...

 

Рестарт във вярата ни към лекарите и фармацевтите, към медицинските лица – Прекрасна възможност да измием имиджа на тези благородни професии и това призвание да помагаш на другите. Прекрасна възможност да се направи стрес тест на здравната ни система и ролите отредени в нея. Ако е хаос, то защо е такъв? Ако няма консумативи, то защо липсват? Ако няма организация, то кой трябва да я направи? Единствено те ли? Това са хората, които са на първа линия, там, където малцина от нас едва ли биха избрали да бъдат сега. Това са хората, които са учили с години, жертвали са своето частично благополучие и семейният уют, за да бъдат в полза на обществото ни. Да, някои превърнаха тези хора в претоварени администратори, но днес те не са такива или поне се опитват да не са. Тази ситуация отново ги доближи до ролята на лекари, фармацевти и здравни работници. Лекари, които не са в най-перфектните условия на труд, при най-справедливото заплащане или най-нормирания работен ден. Може би, това ще се промени, когато всичко свърши? Дано, но как... Надеждата ни към здравните работници отново е жива, толкова, колкото никога досега. Вярата ни в тях отново плахо се понадигна и се досетихме за значимата им роля. Тя може да е леко хаотична, но дали и самите ние не допринасяме за този хаос?

 

Рестарт в отношението ни към управляващите – Като нация, рядко сме имали по-големи надежди и очаквания към тези, които ни управляват. Вярваме ли, че са перфектни, подготвени и бяха наясно с рисковете? Вярваме ли, че правят най-правилното за нас като народ? Вярваме ли, че избързаха, закъсняха, че е прекалено строго решението им за извънредно положение, че са прекалено меки, че са готови или подготвени, че са честни или имат задни мисли? Едва ли има еднозначен отговор, но опитите им за адекватни мерки са налице, а времето ще покаже дали са правилни или не. Физиономиите им са видими, наясно сме с тяхната експертиза, комуникират на достъпен език. Имат и подкрепата на своите опоненти и засега изглежда, че всички сме в „една лодка“. Защо тогава да нямат нашата подкрепа? Необходимо ли е да саботираме мерките им или се вслушваме избирателно в препоръките, които дават? Тези са сега – добри или лоши, а на опашката не се виждат други и няма „гора от ръце“. Промяната в отношението ни към тях ще ни приближи до сплотяването ни като народ, а това вярвам, че ще е стъпка към рестарт към нашето национално благополучие и единност. Преди да търсим перфектност в тези или онези, нека се замислим в кое сме перфектни ние самите и правим ли това, което се очаква от нас.  

Рестарт в потребителския ни подход – Изправени сме пред нещо, което е ново за нас – карантина, липса на работещи заведения за хранене, ограничения в пътуването и опашки в магазини с намаляващи стоки по рафтовете. Юрнахме се да купуваме, за да има, защото несигурността в това ново време ни изпълни със страх. Пълните колички са нещо странно, но напълно нормално – в България или извън нея. Страхът и паниката отключиха друг тип потребителско поведение. Но, можем и да вземем определени поуки.  Тази ситуация ще ни даде възможност да плануваме ресурсите си, за да ги използваме ефективно в следващите дни. Ще ни позволи да се завърнем към домашната храна, семейната обща трапеза и възможността да приготвяме сами това, което ни се яде. Ако до вчера всичко бе сигурно, то от „утре“ ще трябва да плануваме по-добре и минимизираме разхищението на храна – нещо, на което никой не обръщаше внимание. Тези ситуация ще ни даде възможност да преподредим хранителните си приоритети и преосмислим кое и доколко е важно за нас и как го изразходваме.  

 

Рестарт в това как прекарваме времето си вкъщи – Карантина, изолация, осъзнато решение да бъдем по-далеч от хора – всичко това е валидно за всеки един, който е направил осъзнат или принудителен избор. Повтарям – вкъщи, а не в МОЛ-а, парка и там, където сте Вие и още дузина подсмърчащи хора, които вярват, че могат да прецакат всеки и всичко. Сега е моментът да дочетем всички започнати книги, да изгледаме любимите си филми или подготвим завършването на образованието, което отлагаме с години. Ако сега нямаме време, то кога бихме имали? Моят дом е моята крепост, а времето, което имам е напълно мой, осъзнат избор. Цялата динамика до „вчера“ е минимална „днес“, а това е странно. Светът си взе почивка от самите нас и нашата огромна амбиция да ядем повече, да изкарваме повече, но да даваме по-малко. Не сме свикнали да сме вкъщи, да сме толкова дълго на едно място, а може би сега от това имаме нужда. Да помислим, премислим и измислим какво можем да правим по-добре, какво да променим за нас в професионален или личен аспект, защото единствено адаптивните оцеляват и тези, които спязват заръките на специалистите. И един въпрос – „Любов по време на холера“ е заглавие на книга или потенциална възможност да прекараме времето си с любимия човек?

 Рестарт в нагласата „тия на мен ли ще ми кажат...“ – Кои са „тия“ и кой може да ми заповядва или да взема решения вместо мен? Странно, нали? Трудно се свиква с подобна мисъл, когато свободата ни е изконна ценност и за пръв път сме в такава ситуация. Свободата ии слободията? Защо да избягваме голямо струпване на хора, когато можем да докажем, че нас това не ни касае? Защо да се вслушваме в специалистите учили с години, когато поредният известен анонимник във Facebook е казал, че това са пълни глупости? Защо да спазваме правила и закони, когато това ще ни ограничи, а ние не обичаме да се ограничаваме, но искаме да ограничават всеки друг? Бабаитлъкът и вроденото ни качество да шмекеруваме, често ни откроява от „балъците“, които спазват законите, изчакват чинно на сфетофара в правилната лента или си изхвърлят боклука в кошчето. Дали обаче е време да се „правим на мъже“? Кое рискуваме в случая – собственото си здраве или това на всички останали? Или по-скоро се осланяме на утвърдената мисъл, че това няма да се случи на мен. Може би, защото си специален?  Да направим нещо не по български – да се вслушаме в съветите, насоките и мерките, които са взети на национално и на световно ниво. Това няма да ни направи поредните бълъци, или да ни принизи огромното его. Няма да станем по-малко мъже, по-глупави или неразбиращи загубеняци, които слушат някакви си експерти. Последното ни е давало крила в доста ситуации и ни е карало да следваме пишман спасители или непознати герои. Да пробваме сега така – после ще имаме цял живот да ги псуваме и съдим, защото са ни ощетили откъм емоции и са ни лишили от изконното ни право да хвърляме салфетки, за сметка на изкупени количества тоалетна хартия.

 

Рестарт в това какво четем, как го анализираме и на кого вярваме – Информация има, а тя често ни обърква повече. Тук е мястото да защитим претенциите си на „мислещи същества“, а не стадно следващи такива. Нека подбираме източниците, експертите, изводите и умозаключенията за ситуацията, в която сме поставени с корона вируса. Ако слушаме всеки и всичко, трябва да е наш проблемът от кашата в главата ни. Нека „мислим“ в какво и на кого вярваме, защо точно на тях и имаме ли ресурса да потвърдим чутото, казаното или написаното. Рационализираме или анализираме, мислим или просто споделяме собствени съчинения. Интерпретирането на важното в тази ситуация, ще ни даде възмножността да го приложим в бъдещото, защото и тогава, и сега има фалшиви новини, фалшиви графики и фалшиви хора. Нека се опазим от глупостта и фалша, които са в пъти по-силни от корона вируса.

 Рестарт в нагласата към работодателя ни – Да си работодател днес никак не е лесно, особено в някои сектори и браншове. Шокът за тези хора е огромен. Те също имат семейства, близки – те също са хора като нас. На тях им се налага да спасяват своите компании, бизнеси или да реагират в условия, непознати досега. Шокът е огромен, а мащабността на бъдещите последствия - плашеща. От друга страна, очакванията от страна на служителите са огромни, такива имат доставчиците, кредиторите и банките също. Клиентите се отдръпнаха, анулираха се поръчки, държавата се намеси с определени рестрикции, а на този етап никой не говори за компенсации. „Първо“ число идва, а с него и разходите за заплати, наем, кредити...Така ли им се пада? Къде е „емпатията“, за която всеки твърди, че притежава в напудреното си CV? Ролята на служители „днес“ е в пъти по-важна от тяхната добавена стойност „вчера“. Ролята им като хора, преди всичко. Демонстрацията на разбиране, принадлежност и заедност са малка част от това, което можем да направим за Шефа и фирмата, в която работим. От какво би имал нужда всеки работодател? Например, от готовност да дадем повече, да споделим идеи или решения, да го улесним в прилагането на нови правила, да демонстрираме разбиране и желание за съдействие, да решаваме заедно, да се лишим от нещо, което до вчера очаквахме по подразбиране, за да спасим себе си, него и мястото, в което работим. Има и още, но това зависи от компания, мениджър или служител – зависи от човечността, която имаме. Вярвате ли, че всичко ще е същото от понеделник? Смятате ли, че досегашните методи ще доставят същия ефект? Искате ли да бъдете част от решението в управлението на една бъдеща работодателска криза? Днес се вижда, на кого може да се разчита утре... Бъдете част от трудното решение утре, както бяхте част от усмихнатия екип вчера.  

 Рестарт в готовността ни за дистанционни активности – Твърдим, че живеем в дигитално време, нали? Ето прекрасна възможност да извлечем полза от технологиите. Всичко е на един клик разстояние. Култура, спорт, образование, хобита... попитайте Google. Това като потребители. Като създатели е почти същото – имаме възможност за създаване на групи, споделянето на идеи за тренировки, клипове или видео послания. И цялото време и фокус да го прегледаме, намерим работещото за нас и го направим. Но, отново опираме до усилията и самодисциплината да правим, а не да говорим, да завършваме, а не само да започваме.

 

Рестарт в начина по който гледаме на другите – Време е индивидуализмът да мине на заден план. Време е да мислим за групата, за съседа, колегата, непознатия, с който се разминаваме от месеци във входа и дори не се поздравяваме. Време е да разберем, че предпазвайки себе си, всъщност пазим и всички останали. Време е да спрем за малко и повече да анализираме, защото новото днес е възможност, а не беда. Времето днес, не може да бъде компенсирано утре, а всяка жертва е човек с близки, роднини, таланти и ценности. Дали гледаме на хората като потребители на тоалетна хартия, ориз или боб – зависи от гледната ни точка. Дали гледаме на Шефа си като на човек, който „така му се пада“ е наш избор, от който едва ли ще се гордеем, когато това приключи. Дали гледаме на медицинските служители като на спасители, зависи от това дали спазваме техните заръки и елементарни насоки, които биха ни гарантирали по-добър живот. Дали гледаме на това непознато събитие, което ще промени живота на милиони като прокоба, атентат срещу човечеството или закономерност за нашата циничност, или това е възможност да бъдем по-добри и адаптивни – банално, но зависи от НАС и това, което носим на раменете си.

 Рестарт в плановете ни за бъдещето – Бъдеще ще има и то ще бъде различно. Ще се промени икономическата конюктура, ще фалират фирми, ще пострадат цели браншове и държави. Ще има фалити за едни и безсметни печалби за други. Ще се промени мисленето ни, начинът, по който сме гледали на събитията от нашия живот и мисията ни като човешки същества. Някои ще се провалят, други ще успеят. Едни ще мразим от дъното на душата си, а други ще заобичаме повече и по-силно. С едни ще се разделим, а други ще дойдат, а дали ще има баланс, отново зависи от нашите действия или бездействия. Бъдещето носи несигурност, която не искаме да приемем, последствия, които няма да ни се понравят и възможности, които ще ни направят по-добри, адаптивни и устойчиви.

 

          Времето за рестрат е на човечеството е дошло.  Дали сме готови за него, дали го искаме или така си го представяхме – едва ли. Излишното фокусиране върху проблема, а не върху решението ще ни отдалечи или приближи към възможността да преодолеем това световно препятствие. Искахме да сме извън зоната си на комфорт и успяхме – да видим сега дали и с какво можем да добавим стойност в начина си на мислене, интерпретиране и промяна към по-добро. Дали вярваме на експерти или пълната ни абдикация от това, в което ни убеждават ще ни съхрани – вижте Италия. Новата ситуация не изисква стари подходи, а липсата на ангажираност и апатия от един обрича много. Колкото повече го осмислим и разберем, толкова по-лесно ще премине рестарта ни, който минава  първо през целта ни да оцелеем и опазим своите уязвими родители.

 

 

Категории: COVID-19 , Общa темa
Остави коментар

Коментари (0)

    Тази статия все още няма коментари. Бъдете първи и дайте своето мнение!